Късно вечер, в празна стая… Кой съм вече, едва ли зная. Уиски пия със Луната, тя познава ми душата. Как се чувствам знае тя. Липсва ли ми любовта? От приятели имам ли нужда? Тая дума отдавна ми е чужда. Никой друг не съществува. На приятел всеки се преструва, иска от тебе част да изреже и после, щрак, да те зареже. Отказвам се и вместо т’ва сам ще бъда през деня. Ще стоя, ще чакам заблуден нощта да смени проклетия ден. Щом се стъмни ще стана, ще кажа „Чао“ на дивана. Ще спретна яка маса, но още по-яката ми тераса. Луната, слънцето, звездите… Те ще сбъднат ми мечтите. Цяла нощ ще бъда с тях, точно както и снощи бях. Ей, Луна, кажи ми ти от любов защо боли? Защо трябва да се пазя, от хора, които мразя. Звезди, вие ми кажете, но моля, не лъжете. Как изобщо е възможно да мразиш някой, на който в краката лазиш? Слънце мое, моя вяра сърцето е като цигара. Щом е почнало да гори, то докрай ще изгори. Шепа пепел нека стане. Да се свърши и това е… Мъка, болка и сълзи… На мене всичко остави.